BuzzerBeater Forums

Казвам се Андрей, на 27 години от Русе. Официалната ми заявка за участие в литературния конкурс е изложена по-долу. Приятно четене. :)

I

Арнолд Крейн стоеше гол на своята веранда и се опитваше да пробие мрака с поглед. Дълбоко в себе си искаше слънцето да изгрее по-бързо, за да мине ужасния ден, който щеше да отговори на дузината незададени въпроси, заблъскали като метални билярдни топки ъглиге на неговото изморено съзнание.
Беше 54-годишен, богат собственик на баскетболен отбор отвъд Атлантика, с вечни амбиции към покоряване на нови върхове и с любовница, която кротко спеше някъде зад него. Често предпочиташе да бъде с нея, защото беше двигателят, който успяваше да свали парата от него, да го отпусне и да го накара да мисли по-трезво, откогато и да било. Нещата с жена му не бяха розови от дълги години насам, и въпреки че тя знаеше всичко за уж "тайната" връзка на своя съпруг, те продължаваха да съжителстват заедно.
Когато му писнеше поредната нова играчка, самата тя му търсеше нова и по-лъскава. Беше й по-удобно, защото не обичаше да остава насаме с него и това бе най-големият й кошмар.
Арнолд Крейн стоеше и дишаше равномерно пред един разпилян, заспал мегаполис, чийто пулс бе свикнал да вижда цял живот в краката си. Русолявата му коса се вееше непоколебимо от нежния нощен бриз, който напомняше на империята, която завеща баща му. Една мисъл се събуди отново в съзнанието му и завъртя болката в областта на стомаха. Притеснението и срама обхванаха тялото му.
Атлантик СуперСтарс беше един от най-популярните отбори в страната. Радваше се на огромна база почитатели, беше редовен участник в националните шоу-програми, беше покрил кориците на лъскавите списания. Имаше и солиден брой титли, състезатели в националния отбор, като и достолепни ветерани, които бяха уважавани в качеството си на ерудирани спортни коментатори, журналисти и баскетболни специалисти. В детските очи на Арнолд всичко беше приказно. Империята бе толкова голяма и толкова огромна, че можеше да се грижи сама за себе си - залата винаги се разпродаваше седмици преди спортната среща, печалбите от реклама бяха огромни, а играчите никога не искаха да напускат отбора, заради неудовлетвореност.
Крейн пое юздите на отбора през 1977 г, когато бе младеж на едва деветнадесет години. Тогава не разбираше нищо от баскетбол и дори може да се каже, че спортът въобще не го привличаше. Момичетата, купоните, алкохолът и бягането от часовете в колежа бяха основно негово занимание, а прибирането на дебелия месечен чек най-сладкото, което можеше да си представи. Десет години по-късно, погледна на Атлантик СуперСтарс като на малко дете, което има нужда от грижи. Започна да го побутва оттук-оттам, да оправя нещата, които не му харесваха в стария модел на управление. Разшири залата, доведе нови фенове, въведе целогодишни карти и традиционно годишно турне на отбора. Числата в приходната част на баланса започнаха да скачат до небивали величини.
И точно преди две денонощия, всичко започна да пропада.
Посред нощ получи обаждане от Бъртранд Уебстър, негов стар семеен приятел и личен адвокат. Човек, с когото бе прекарал много вечери в живота си и човек, на когото можеше да се разчита за всичко.
- Привет, Арни. Удобно ли е?
- Здрасти, Бърти. - Крейн разтърка своите все още залепнали клепачи, погледна часовника, който отмерваше четири и половина след полунощ и продължи с притихнал глас. - Нещо се е случило, за да ми звъниш по това време, предполагам ...
- Да, Арни. Нали се сещаш, че миналата седмица започнахме преразглеждане на счетоводните книги.
- Кой, кога и защо? Не съм нареждал такова нещо ... или поне нямам спомен.
- Арни, в счетоводен отдел има писмена заповед заверена от теб и управителния съвет. Не правим нищо нередно и без твое знание.
- Аха, и? Какво се опитваш да ми кажеш?

... продължава ...

- Дочух от един приятел, че до края на следващата седмица, което ... дай ми един момент да проверя в календара. - Крейн чу шумолене и разместване на листа, както и телефонен звън, който му се стори познат. След малко Бъртранд отново вдигна слушалката и промълви. - Така, тук ли си? Датата е 19-ти Февруари. Според моят приятел, ще ни правят мащабна проверка.
- Кой е твоят приятел?
- Не мога да ти кажа. Знам обаче, че няма да ме излъже. Връзката ми работи в Конгреса и са ни вдигнали мерника.
- Има ли от какво да се тревожа, Бърти?
Крейн чу шумно поемане на въздух и мълчание. Нещо се беше случило.
- Бърти? Бърти? Имаш ли нещо да ми казваш?
Мълчанието отсреща продължаваше.
- Искаш ли да поговорим утре? Май не е сега момента за това ...
- По дяволите, Бърти! Казвай какво се е случило веднага! Нямаше да ми звъниш по това време, ако не беше важно, нали?
- Добре де, добре. Успокой се.
- Спокоен съм. Просто ми кажи какво те тревожи.
- Накратко, част от счетоводните книги са преправяни. Липсват и цели страници от тях. Липсват пари, бонове и облигации.
- Как така липсват?
- Не знам, но се разровихме из ахривното и намерихме цяла папка с имена, срещу които имаше съответните суми. Става дума за огромна букмейкърска мрежа движена от баща ти и дядо ти. Или поне така смятаме.
- Бърти, това са пълни глупости. - отвърна Крейн. - Ние никога не сме купували съдии, сам знаеш това.
Бъртранд Уебстър пое шумно въздух и промълви тихо :
- Пропускаш основната разлика тук. Излиза, че сме ги продавали на останалите.
Бумтенето в главата на Крейн започна да става ослепително. Лин Хуа, любовницата му, усети напрежението в неговия изпънат гръб и се пресегна нежно към него, но той веднага я отвхвърли. Стана, разтъпка се и продължи да мълчи, след което просто затвори телефона и излезе на същата онази веранда, на която стоеше и в момента.
В последните два дни се бяха случили много неща, които приличаха повече на снежна лавина, отколкото на смислена поредица от събития. Арнолд ги прекара с поглед забит в счетоводните книги и в странната папка, която беше открита в архива. Никак не му харесваше цялата тази работа. Времето течеше и освен всичко друго, липсваше възможността информацията да бъде изчетена и проверена едно към едно. Купища въпроси търсеха своите изгубени отговори.
Снощи Бърти бе влязъл в неговия офис, бе погледнал зачервените му очи и му бе казал в прав текст, че ще е най-добре да се покрие за известно време. Ей-така, за да спечелят някоя и друга седмица, докато решат какво да правят. Знаеше, че проверката няма да се случи, ако президентът на компанията не е наоколо. Беше чул, че има такава вратичка в закона.
- Отиди на почивка някъде. - му каза Бърти. - до Сао Томе, или Бирма, или България, например. Кажи, че си на бизнес посещение, защото виждаш възможности за инвестиции в региона. Гледай някой местен баскетболен мач. Достатъчно богат си, за да преметнеш всички, дори и собствените си подчинени.
- България, казваш? А да взема ли и Лин Хуа?
- По-добре недей. Има достатъчно интересни жени там. Ето ти и билети.
Крейн погледна с недоверие билетите на евтиния въздушен превозвач, които приятелят му тикаше в ръцете. Всъщност, вече беше решил да замине. И папката щеше да бъде с него, за да я разгледа на спокойствие, но и заради нещо друго - трябваше да е сигурен, че няма да попадне в неподходящите ръце.
Бъртрам му смигна и му подаде още някакви хартийки :
- След два дни си на баскетбол. Ще гледаш Смъртоносната Дузина срещу Леденика още този уикенд.

***

Арнолд Крейн стоеше гол на своята веранда, обмисляйки за пореден път фактите от изминалите дни. Невиждащите му очи бяха вперени в мегаполиса, започнал да губи от среднощния си цвят. Към действителността го върнаха тихите стъпки прокраднали се зад него, а после и шепотът погалил неговите коси.
- Искаш ли? - попита го Лин Хуа.
- И още как! - отвърна Крейн.

Следва продължение ... :)

И така ...

II

Самолетът на Арнолд Крейн кацна на българска земя точно в 17:30 и първите, които го посрещнаха бяха последните лъчи на зимното слънце. И ако някой го запиташе в този момент какво мисли за тях, той определено би отвърнал, че са най-хубавото нещо, на което може да се надява в тази странна, чужда страна.
Това не би трябвало да учуди никого, ако знаеше, че американецът е песимист по природа. Не му пречеха да бъде песимист нито огромното богатство, нито скъпите коли, а още по-малко красивите жени, които можеше да си позволи.
Сградата на летището не му допадна никак - беше мръсна, лошо организирана и обзаведена без всякакъв вкус. Служителите по гишетата мънкаха на развален английски, държаха се грубо и повишаваха тон. Все неща, които го дразнеха или все неща, които си мислеше, че го дразнят. Истинският виновник за критичното му мнение обаче, беше един малък нюанс, който цял живот убягва на милиони хора - наричаше се с галантното "пари". Те бяха тези, според които той живееше живота си. Те бяха тези, на които той се кланяше. Жените бяха временно удоволствие и често можеше да ги принизи до ранга на обикновена вещ. Колите също му писваха често и той ги складираше по големите си гаражи без сам да знае, какво да ги прави. Тях поне не разкарваше от живота си.
За България знаеше единствено, че някой ще го чака. Бъртрам бе използвал някакви връзки в последния момент и бе успял да му намери личен координатор, който да се грижи за абсолютно всичко. Заплатата, която трябваше да плаща беше смешна. Спомни си, че първоначално попита приятеля си, дали наистина става дума за месечна сума, а не за седмична. По дяволите, дори за седмична сума му се струваше отвратително малко. И все пак, се бе оказало вярно.
Арнолд Крейн взе багажа си и влезе в основното фоайе. Огледа набързо, за да види дали някой го чака. Погледна часовника си, прегледа разписанието, колкото да отбележи, че полетът му не е подранил и се нацупи леко само с уста. Явно се налагаше да почака известно време. Даде си срок от петнайсет минути. Когато това време изтечеше, светът на Бъртрам щеше да отеснее.
Точно срещу парадният вход имаше места за сядане. Бяха доста удобни за наблюдение и Арнолд реши да се настани. Не пропусна да си вземе кафе и малък кроасан, с които да преглътне оставащите минути до мисления ултиматум, който си беше поставил.
Закуската беше хубава, кафето блудкаво, но те го откъснаха от действителността. Загледа се в омацаните, бели плочки, които го гледаха мрачно и изпод вежди. Спомни си, как преди няколко часа отново отвори архивната папка намерена в счетоводния отдел на Атлантик СуперСтарс. Спомни си, как пробяга с пръст по номератора на страниците и отвори първият запис - 13 Декември 1942 г. Срещу него стоеше името на стар баскетболен отбор, който бе спрял да съществува преди няколко десетилетия. Името му бе Съндаунс Пинкълтън от щата Северна Каролина, а точно под него беше написано с дребен шрифт : "2317 долара за г-н Челси Амброуз". Бележката беше подписана от дядо му. Следваха още няколко записа до края на 1942 г. като всички участници бяха все отбори от регионалната и колежанска дивизия на страната от това време.
Записите бяха стотици - редяха се имена на играчи, спортни съдии, треньори, дори физиотерапевти. След един момент просто спря да смята общия сбор на сумите, защото осъзна, че резултатът ще бъде толкова голям, че дори няма да има значение. Междувременно не спираше да си задава въпроси - защо тези пари бяха давани? с каква цел? на кого? против кого? Дали пък дядо му, а по-късно и баща му, не се бяха опитали да запазят целостта на отбора си по този начин? От какво се бяха страхували, по дяволите? И защо тази папка излезе сега - след повече от седем десетилетия?

... следва ...

...

11 ноември 1954 - това бе последната дата срещу, която имаше записани данни. Следваше пауза от почти шестнадесет години, преди да се появи запис от лятото на 1969 г. Интересното бе, че последният и първият запис съвпадаха по получател и сума.
Докато гледаше плочките с празни очи усети, че трябва да звънне на своя адвокат.
- Здрасти, Бърти.
- Хей, Арни. Пристигна ли? Как беше полета?
- Ужасно, но да ти кажа, съдейки по това, което виждат очите ми - не се учудвам въобще.
- Е, хайде, хайде. Недей така. Сигурен съм, че ще намериш и хубави неща.
Крейн обаче смени темата бързо. И без това не беше в България по свое-собствено желание.
- Бърти, искам да те помоля да свършиш нещо.
- Какво е то?
- Нищо незаконно, приятелю, въпреки, че ако беше, щях да потърся първо теб. Нали си ми адвокат.
- Ха-ха, много смешно. - отвърна Бърти и веднага попита отново, какво се изисква от него.
- Искам да провериш едно име - Чарлз Удроу.
- Така, нещо друго?
- Всъщност, да. Трябва да преровиш пресата между септември 1954 и края на 1969 г.
- Цялата преса? - опули се Бъртрам.
- Абсолютно цялата. Не искам само щатската, искам регионалната, националната и така нататък. Ако намериш радио записи и видео материали ще е още по-добре. Искам да те помоля да търсиш връзка между годините и името, което ти дадох.
- Сигурен ли си за това? - попита Бърти.
- Да, но май трябва да тръгвам. Чао от мен засега.
Махаше му жена облечена в бяло. Не, не се бъркаше. Наистина махаше на него. Арнолд обаче не си направи труда да стане. За него, този жест показваше, че е недоволен от отношението, с което са се отнесли към него. А първото впечатление беше много важно за Крейн. Нещо повече - то беше всичко! И който се осмелеше да пропусне този малък нюанс на характера му, си плащаше жестоко.
Жената, която вървеше към него с каменното си изражение, беше млада. Бизнесменът си помисли, че едва ли надвишава 25-26 години. Висока, с тъмна, дълга коса, която контрастираше на подчертано светлото й облекло, тя вървеше като бялата кралица на белите шахматни фигури. Навсякъде пешките се отдръпваха при нейният вид.
Крейн я огледа многозначително зад тъмните си очила с рогови рамки. Видя дължината и формата на краката й, отбеляза мислено изяществото на коленете и тънките глезени и смекчи тона си. Разбира се, перверзното му съзнание веднага се заигра със шахматната теорема, като си помисли поне няколко пъти, какво би направил с бялата кралица тръгнала към своя черен крал.
Дамата застана пред него и го удари в лицето с хубав, изтънчен акцент на перфектен английски.
- Вие трябва да сте Арнолд. Прощавайте за закъснението.
Крейн отбеляза веднага мелодичността на нейния глас, както и леките нотки на несигурност. Вътрешно беше решил, че тази жена ще бъде негова.
- Крейн. г-н Крейн. Ще ви помоля да се обръщате така към мен оттук-насетне.
Тя кимна отривисто с глава, но преди да се опита да каже нещо, той я спря и продължи.
- Налага се да въведем правила, които държа да бъдат спазвани безропотно. Първо, забранявам всякакво закъсняване от този тип. Тъй като не ме познавате, за момента ще ви спестя конското. Второ, винаги носете със себе си лаптоп и бележник - ще са ви нужни постоянно, когато сме заедно. Сутрин ставам в 7:25. Обичам да бъда буден навреме. Кафето трябва да е с аромат на цикория. Обичате ли цикория?
- Обичам аромата на цикорията, но не и кафето. - отвърна тя.
- Това е странно. Както и да е, закуската ми включва два препечени филийки със синьо сирене, малко "Бри", четири резена ементалер, фрико с масленост 45%, както и оригинален маасдам. Чаят трябва да бъде сервиран в девет без петнайсет. Пия цейлонски, не търпя никакви пакетчета, а само корени. Всеки ден в 11 ще има конферентна онлайн връзка с управителния съвет. Можете ли да стенографирате?

... следва ...

...

Очите й се разшириха леко и тя отвърна :
- Малко, но ...
- Добре, ще свършите работа като за начало. Така, всеки ден по обяд ще искам от вас предложение за ресторант и меню. Не искам да се докосвам до местни боклуци. Следобяд не искам да бъда безпокоен с нищо. Работният ви ден не приключва, докато аз кажа изрично, че сте свободна. Нещо повече, ще се нанесете в съседната стая на хотелският ми апартамент; трябва да ви имам на разположение по всяко време на денонощието.
Докато Крейн рецитираше научените наизуст думи изучаваше нейното нежно лице. Очите й бяха тъмни като нейната коса, а кожата беше бяла. А, колко обичаше жени без тен, тя бяха същински бижута в неговата богата колекция. Обичаше да ги отглежда като растения, да ги пои с внимание, докато не успее да ги вкара най-накрая в леглото си. Устните й бяха тънки, леко месести, като горната беше леко издадена някак невинно и това страшно го изкушаваше. Не носеше бижута, нямаше дори часовник, гримът бе лек, но подчертаващ женската й красота. Останалите неща щеше да огледа друг път.
- Е, това е от мен. - завърши той. - Съгласна ли сте с поставените условия?
- Бях наясно с тях, сър. Г-н Уебстър ми съобщи повечето от тях още вчера и ние успяхме да постигнем договорка. Предполагам, че заплащането остава същото?
- Да, както е уговорено.
Крейн стана, пое багажа си и тръгна заедно с нея към изхода от сградата.
- Е, как се казвате, всъщност?
- Ирина. - отвърна простичко тя като не пропусна да оправи косата си.
- Вие сте рускиня. - учуди се Крейн и мислено отбеляза засилващото се влечение към нея.
- Не, българка съм. Защо да съм рускиня?
- Не знам, странно име имате. Звучно е, но за мен съвсем нищичко не означава. - а после тихо допълни, за да го чуе и тя. - Засега.
Навън беше настъпил мрак. Двамата се качиха в черната лимузина и отпрашиха към близкия пет-звезден хотел.
Телефонът на Ирина звънна точно в деветнадесет часа, както беше уговорено.
- Клъвна ли? - попита мрачен глас.
- Клъвна и още как. - отвърна младата жена.
- Сега накъде отивате?
- Наближаваме хотела.
- О.К., знаеш какво да правиш.
Крейн разбра единствено, че тя говори на български език, но не разбра в какво се състоеше разговорът. Нейните крака му бяха много по-интересни от изречените й думи.

* * *

Атанас Андреев затвори телефона и погледна събралите се пред него хора. Всички бяха затаили дъх и очакваха развръзката.
Андреев пое въздух и им каза през усмивка :
- Пипнахме го!

... :)

ако знаех, че тоя е Андреев е такъв бандюга, нямаше да го взимам в младежкия национален...:)